5. Новото време: Турците
С появяването и нахлуването на турците на Балканския полуостров, използвани вече многократно от византийците, а също и от българите като помощни войски, за тукашното население започва нова епоха, донесла със себе си значителни промени. Всички народи загубват своята самостоятелност, превръщат се в резерв на своите господари, като чрез огромни даждиета от всякакьв вид им помагат да водят войни за разширяване на турското господство и за поддържане на държавата; по-късно със земеделския си труд поемат основната тежест по изхранването на цялото население като аргати в чифлиците, преминали в ръцете на турските бейове, и във вакъфите (държавните и църковните имоти). Като занаятчии, особено тъкачи, обущари и шивачи, работят главно за огромните потребности на турската войска. Когато в резултат на постоянните войни се усеща остра липса на мъже, всяка година започват да изпращат хиляди християнски деца от България и Македония в еничарските полкове, където се възпитават като фанатизирани турци. Именно по този начин турският народ се превръща все повече в смесица от раси, за което допринасят немалко и харемите на заможните турци, а също и обстоятелството, че всички мохамедани, независимо от етническия им произход, се считат на първо място за равноправни синове на Пророка и лесно могат да се женят за мохамеданки. Така че и при анадолците, същинските турци от Мала Азия, рядко може да се срещне истински турски расов тип. Но също така поради обичайната практика турските войници да изнасилват християнски девойки много турска кръв се влива и в християнското население на Македония, Тракия и България.
Наистина преминаването към исляма не е издигано от турците като програма. Нещо повече те предоставят твърде голяма свобода на патриаршията в Константинопол като единствен представител на всички православни народи. Но политическият и административният гнет, данъците, тегобите, заплащането в натура и ангарията, а също несправедливостта в правораздаването били толкова непоносими, че не само отделни личности, но цели села и области преминавали към исляма и това явление не било съвсем необичайно. Така при отделните националности срещаме доста мохамедани, които са запазили майчиния си език напълно, обичаите само частично, но в голяма степен приемат духа на исляма и фактически се превръщат в негови разпространители сред своите сънародници. Затова не бива да се учудваме, че турско-арабската култура толкова силно е повлияла на мирогледа, начина на мислене, начина на живот, бита (заедно със съответните термини гозби, напитки, облекло, домакинство, градинарство, млекарство и т.н. и т.н.) на всички балкански народи, особено на българите, които най-дълго време и най-силно са страдали под турско робство. Обяснимо е също, че е възприета в голяма степен терминологията на управлението, на военното дело, съдопроизводството а също и на търговията и транспорта. Ето защо днес, когато балканските народи са постигнали политическата си самостоятелност, те са принудени да въвеждат голям брой нови думи, прибавки или европейски чуждици, за да придадат на езика си национален облик и да го направят годен за литературен език. Макар че и говорените в Македония езици не са изчезнали, тук наблюдаваме много по-силно турско влияние отколкото в България, Сърбия и Гърция. Най-силно е повлиян местният албански, тьй като всички албанци мохамедани владеят турски и го използват на обществени места, а майчиния си език използват само у дома.
Началото на турското господство започва при султан Орхан (1326 – 1359) със завземането на Галиполи, където турците влизат в съюз с каталаните; при султан Мурад I (1359 – 1389) турското господство се разпространява и в Тракия първоначално в битки с отслабналите византийци, след това с българите, чиято държава била разделена на четири части и поради това станала лесна плячка на завоевателя. В 1361 г. бива превзета крепостта Димотика, а в 1363 г. – Одрин, превърнал се в първо седалище на султаните. След споменатата вече победа при Черномен в 1371 г. над сърбите, пътят на турците към Македония вече бива открит; през 1373 г. е завладяда областта на Места и Струма. Сръбските княжества около Прилеп, южно от Шар планина, во главе с Крали Марко (на който в сръбския и българския фолклор се отделя такава голяма роля, но тя далеч не отговаря на действителността) и областта, владяна от деспот Йоан Углеша с център Серес, Южна Македония, също стават лесна плячка на турците, докато основната част от Сърбия на север от Шар планина, запазва още известно време своята самостоятелност. Княжество Велбъжд начело с княз Константин също става васално на турците и те го преименуват в Кюстендил. В 1375 г. Мурад завзема Ниш след 25-дневна обсада; пред грозящата ги опасност славянските князе се обединяват и първоначално имат успех в битката при Плочник на р. Топлица, но след това са напълно разбити на Косово поле през 1389 г., а Сърбия пада под турско робство за дълго. Тогава турците, възглавявани от султан Баязид I (1389 – 1403) се обръщат на север. През 1393 г. е превзета старата столица на България – Търново и много от най-видните й граждани са избити; последният цар Иван Шишман е отведен в затвор във Филипопол, а последният български патриарх Евтимий е заточен в Бачковския манастир. Приблизително по същото време под турско робство пада и Влахия; византийският император Иоан V става васал на турците. Гърция е поробена до най-южния край на Пелопонес. Обединената войска на християните е жестоко разбита при Никопол в 1396 г. Нахлуването на татарите начело с Тимур спира за известно време напредването на турците, но при Мурад II (1421 - 1454), победният им поход продължава, а още по-решително при сина му Мохамед II (1451 – 1481), който обявява Константинопол за столица на Османската империя (1453 г.). Не само целият Балкански полуостров, но и всички граничещи с него страни, а и държавите по Южното Черноморие са присъединени към турската империя, така че тя се превръща в най могъщата и опасна държава в Европа. След смъртта на Сюлеиман в 1566 г. нейната мощ постепенно намалява и този процес продължава до най-ново време.
Нетурските народи на Балканския полуостров, обединили се под духовното и църковното водачество на гърците като християни, постепенно се пробуждат за национален живот и национален суверенитет. Най-напред сърбите (от 1812 до 1817 г) си извоюват политическо самоуправление, последват ги гърците след жестоки борби, продължили от 1812 до 1829 г., след това румънците (1878), които впрочем и преди се радвали на по-голяма политическа свобода със собствени князе, и накрая българите. В 1878 г. се освобождава само Дунавска България. Определените от Сан-Стефанския мирен договор граници, които биха осигурили на страната пълно национално обединение, са отхвърлени от Великите сили на Берлинския конгрес.
Източна Румелия се освобождава в 1885 г., Македония и части от Тракия в 1913 г. с Букурещкия мирен договор, чиято цел съвсем не е да донесе траен мир, защото с него се наранява дълбоко националното чувство на живеещите в Македония народи; насилствено и несправедливо се разделя Македония между гърци и сърби, без да се държи никаква сметка за българите, албанците и турците, които са преобладаващата част от населението й.
Освен споменатите народи има още шпаньоли (испански евреи), аромъни, меглени, цигани, арменци, като последните живеят разпръснати по градовете. За всички тях се говори по-долу само най-общо, тъй като те играят незначителна роля в историята, а освен това имат само второстепенно локално етнографско значение.
Заедно с турците дошли и така наречените юруци, които обаче не са някакъв етнически клон, а като чергари пастири са запазили по-чиста турската си народност, отколкото турските войници.
Валиите от Беласица планина, западно от Сараево, са по мое мнение такива юруци, т. е. чергари, които са загубили наистина своя език, но са запазили, и то съвсем ясно, своята мохамеданска религия и своя тип (вж. моето изложение в 14-ия Годишник на Института по румънски език, с. 191). Черкезите, чиито заселища се срещат и в Македония, също са преселени от турците за подсилване на мохамеданския елемент. С войската идват и араби, които нямат наистина значение за етнографския облик на Македония, но все пак играят някаква роля в народния епос на балканските народи като "рап" или "арап" (на румънски харап). Политическото значение на тези народностни групи е толкова тясно свързано с турците, че не е необходимо да бъдат разгледани специално.
[Previous] [Next]
[Back to Index]