ALD * HISTORICAL MATERIALS * ALD

ЕНИЧАРИТЕ

 

 

И Амурат бей1 след това прибави тия думи:

„Мои чеда, еничари, юнаци и другари,

желязна крепост от бойци и моя бяла кула!

Сега във вашите ръце живота си предавам,

от вас зависи да съм жив или да бъда мъртъв.”

 

Из „Разказ, написан от мене, философа Параспондилос Зотикос, върху това, що е станало при град Варна на 13 ноември – сряда”2

 

[Главна] [Библиотека] [Владетели] [Патриарси] [Материали] [Линкове] [Галерия] [Книга за гости] [Филми] [Ново]

 

 

Появата на еничарите се свързва с времето на втория султан на Османската империя – Орхан (1326-1360). Неспирните войни водени от султаните довели до завоюватенето на значителни територии от християните, но същевременнто походите били свързани с нуждата от разрастване на армията.

«После Орхан пожелал да увеличи войската от соб­ствения си вилает. Доверил тази работа на брат си, а брат му рекъл: «За това трябва да се допиташ до кадията.» По онова време кадия на Биледжик бил Чан­дарлъ Хайреддин паша. Кадилъкат му бил даден от самия Осман. По-късно Орхан го поставил за кадия на Изник. След туй станал кадия на Бурса. След Орха­н - Гази Хункяр го направил кадъаскер. По-после станал везир и също бейлербей. Ако е рекъл господ, за това аз ще разкажа подробно нататък. Вън от всич­ко той бил роднина на Едебали.

Запознали го с работата и той казал: "Мой султа­не, от областта можем да запишем и изведем пешаци." Когато това се разчуло, раята си рекла: "Да вървш да служим на падишаха!" Не се изказва с думи усър­дието, с което всички тръгнали да се пишат в пехотата. Щом записването започнало, мнозина взели да подкуп­ват кадията и да му се молят: "Мене запиши!" А же­лаещите били много. Щом станели султанско воинство, те нахлупвали белите чалми и потегляли. Сетне, когато се набрали достатъчно пешаци, продължили да прииждат хора и да се молят: "Запиши ни поне за по­магачи. Нека една година на поход да ходят те, една година - ние!»3

Тази новосформирана пехота получила названието «яя», а след като един от пешаците извършил кражба на малко кученце подигравателно започнали да ги наричат и «палета». Макар Нешри да говори за «рая», тази пехота била съставена от доброволно постъпили в нея мюсюлмани. «Орхан-хан, приемайки и този съвет на брат си, дал наименование на пехотната войска «яя», поставил в качеството на стотник (юзбаши) сювари под названието мюселлем и хилядник (бинбаши) под названието яя-бей. В качеството на върховен военан съдия (къдиаскер) над тази войска бил поставен Кара Халил.». «Докато траела службата всеки от тях получавал надница по 1 акче, равняващо се на четвърт дирхем. При разпущане след свършването на похода надниците им се спирали. Всеки трябвало да продължи да се занимава със земеделие в собствената си страна, но били освободени от задължанията да плащат данъци и такси. Назначили десятници, стотници и хилядници, които да командват този род войска, известна под името яя. С течение на времето този род пехотна войска много се увеличила. До ушите на великия султан стигнало, че и в поход и в мирно време тя взела да върши безобразия. Тогава той се посъветвал с държавните мъже и решили следното. Отсега нататък да отделят годни за служба невернишки момчета, да ги удостоят с честта да приемат исляма и така да им дават възможност хем да препечелят средства за живот, хем да отидат в рая. А по този начин и безбожниците, чиито крепости завладявали, щели да отслабват. С тази работа били натоварени честните наиби. И така, след като в продължение на много години набирали около 1 000 невернишки синове, били въведени и правилата за тяхното изпълзване в помощ на държавата»4 Това събитие Садеддин отася към 729г от Хаджира, т.е. във времето 5.11.1328-24.10.1329г. В него се посочва още една от целите за създаване не еничарския корпус – ислямизация на християнското население. Хюсеин свързва създаването на еничарския корпус не толкова с лошата дисциплина на «палетата», колкото с необходимостта от допълнителни военни ресурси: « Алаеддин паша и Кара халил паша започнали отново да се съветват за увеличение на войската. Те предложили на султан Орхан следното: «Много от държавите на кяфирите с техните деца вече са покорени; мъжете и жените им са превърнати в роби. Те всички са ваши роби и робини. Позволено и възможно е да вземете няколко хилади от техните деца.» Султан Орхан приел съвета на брат си и издал указ за създаването на «нова войска» (йени-чери). Гореспоменатия [Алаеддин] избрал известен брой близки до възмъжалата възраст момчета и им дал названието «сбор» (девширме). След това той ги разпределил сред турците (знатни, земеделци и обикновени хора-рая), за да се обучат на турски език и робско служене. След няколко години те взели тези момчета от турците и ги настанили в аджеми-огланите, а след това ги допуснали до двора. На този нов отрад и дали названието «нова войска» (йени-чери). На тях било определено възнаграждение по 1 акче на ден с надбавка за заслуги . По време на походите и при султана те станали най-надеждните слуги на Османската династия».5

Новосъздадената военна корпорация получила наименованието «еничарски оджак». Думата «оджак» означава огнище и показва връзката с остатъците от родовия строй в този ранен етап от съществуването на османската държава. В началото структурата на еничарите наподобявала тази на пехотата «яя» Те били групирани по 100 човека в 10 бойни единици, наречени орти, всяка начело с яябашия. Тези първи еничарски орти получили названието «джемаат». Още със създаването на еничарите била въведена отличителната им шапка със спускащо се отзад бяло платно, символизиращо ръкава на вдигнатата за благословия ръка на мюсюлманския светец и духовен покровител на корпуса Хаджъ Бекташ. По време на своите походи на Балканите синът на султан Орхан – Сюлейман въвел за еничарските командири юскюфът. Друг съществен атрибут освен шапката с пречупен връх, според някои заимстван от организацията на ахиите бил казанът, но вече символизиращ не братството на членовете, а подчинеността на султана, който изхранвал еничарите.

Завоеванията на Балканите и големия поток от пленници при султан Мурад І (1360-1389) станали основния ресурс за попълване на еничарския корпус. «По същото време Хайреддин паша бил кадъаскер. Кара Рюстем му рекъл: "Ефенди, ти защо прахосваш това голямо султанско имане?" "Какво имане прахосвам?" - попитал кадъаскерът. Ка­ра Рюстем отвърнал: "Като воюват за вярата, право­верните взимат роби. По божия повеля една петина принадлежи на господаря. »

Кадъаскерът съобщил това на султан Мурад Гази, а той заповядал: "Ако е такава божията воля, нека от днес нататък вземат [петина]!" Тогава кадъаске­рът извикал Кара Рюстем и му казал: "Господарят заповяда, ако е воля божия, да вземаш!" Тогава Ка­ра Рюстем седнал и захванал да взема по 25 акчета на роб от всекиго, идел да премине пролива. Та­ка първият, който въвел тази работа, бил ученият Ка­ра Рюстем от Караман. Ама по онова време там се вземали пари за петината. А сега, след като съберат едната пета част на самото място на пленяването, от­делно вземат такса за преминаване върху всеки роб. Като знаят, че на пристанището събират пари за ро­бите, не ги водят там, а ги изпокриват из разни места.

След това поръчали на Гази Евреноз и на Лала Шахин на пет глави пленени при набега роби да взе­мат по една за падишаха. А ако робите не са пет, завсеки роб да се вземат по 25 акчета. И за да има ред, определили по един кадия. Нарекли тези кадии "акънджийски".

По този начин събрали много момчета и ги завели при Мурад Хан Гази. Чандарлъ паша казал: "Нека ги дадем в турски [къщи]. Хем ще станат мюсюлмани, хем ще научат турския език. След туй ще ги доведем да станат еничари. Така и направили. От ден на ден еничарите се множели. Най-напред ги давали да слу­жат по няколко години при турци, та хем научавали турски, хем ставали мюсюлмани. След туй ги довежда­ли в Портата, налагали им белите чалми и ги имену­вали еничари.»6 Така с данъка «пенчик» (петина), при който всеки 5 пленник принадлежал на султана се поставило началото на регулярното попълване на еничарския корпус с войници. В резултат на това, още при Мурад І значението на еничарите в османската войска бързо нарасттало. В последната му битка на Косово поле вече тяхното обичайно място е било да бъдат строени пред султана. С това обаче нарастнали и нуждите от хора за попълване на корпуса. Така се появил данъкът «чилик», добил известност още и като «кръвен данък», а също и от названието «сбор» - «девширме». Първите сведения за събирането на християнски деца се отнасят към времето на султан Мурад І. В житието на св. Филотей се говори за събирането на деца през 1380г. като за вече установен обичай «По онова време бе издадена заповед от владетеля за набиране на деца, какъвто е обичаят на агаряните... От всички ония, които имаха по 2, 3 или дори 10 деца, се задържа 1 и то със сила». Друго сведение за този данък някои свързват с едно известие на солунския митрополит Исидор Клабас от 1395г. за грабеж на момчета по заповед на емира, т.е. на Баязид І. Сведенията обаче сочат по-скоро единични акции за набиране на младежи, отколкото регулярен данък. Утвърждаването на чилика като регулярно периодично вземане на деца може да се отнесе към първата половина на ХVв. Както сочи миноритския монах Бартоломейо де Яно: «Освен това във всички области, градове и крепости, подчинени на неговата [Мурад ІІ] власт, които са повече от 1 000, съществува данък да се взема една десета част от момчетата християни, което никога по-рано не се е правило. Вземат се на възраст от 10 до 12 г., правят ги специални роби и стражи и, което е по-лошо – мюсюлмани». През 1458г. францисканският монах Ф. Джорджиус съобщава, че на всеки 5 г. султанът събирал младежи до 20 годишно възраст.

Набор на еничари Баязид ІІ на поход Османската пехота

Военните неуспехи на Османската империя и намалянето на притока на пленници рефлектирали и върху способите за рекрутиране на еничари, като все по-голямо значение добивал данъкът «чилик». В края на ХVв. «пенчикът» загубил своето значение на данък служещ за попълване на еничарския корпус с хора, а останал само като облагане с пари на собствениците на роби.

През 1451г. към първото еничарско подразделение, наречено «джемаат» Мехмед ІІ присъединил второ - споменаваните още по времето на султан Мурад І «секбан» или «сеймен». Названието означава гледачи на ловни кучета, което показва, че вероятно са били свързани с личната владетелска ловна дружина.

За организацията, числеността и въоръжението на еничарския корпус в средата на ХV в. са особено важни сведенията на Константин Михайлович от Островица. В своите „Записки на еничарина”, разказва, че по време на всеки поход трябвало от военнопленниците да се наберат 2 000 младежи, а ако не достигали, за попълването на тази бройка се събирали и момчета от християнските поданици на султана. От неговия разказ се вижда, че съществувал и трети способ за попълване на оджака – в него се допускали да служат и децата на еничарите. За структурата на еничарите в средата на ХV в. той дава следните сведения:

«А при двора еничарите са обикновено около 4 000 и при тях е въведен такъв порядък: те имат над себе си хетман, когото наричат ага – велик господин; той получава заплата 10 жълтици на ден, а неговия маршал – по жълтица всеки ден; на стотниците дават на два дни по жълтица, а на низшите чинове – на 10 дни по жълтица. Техните синове, когато израснат от детската възраст, също получават служба от султана. Нито един придворен, ако в нещо се провини, не наказват с понижаване в службата, а само със смъртно наказание. И все пак те никого не екзекутират открито, но само тайно от другите придворни, за да не би те да се възмутят. Нито един еничар, нито един десетник не смее да язди на кон, с изключение на самия хетман и неговия маршал. Там при тях е установено следното: съществуват стрелци, които стрелят с лъкове; други от тях са с пушки, някои от тях стрелят с мускети, а други със самострели; и всеки ден те са длъжни да демонстрират стрелбата си пред своите хетмани. И на всеки от тях дават ежегодно по жълтица за лък, а също и за хазук, риза и големи шалвари, по техния обичай, направени от три лакти платно, а ризата – от осем.»

Силезийския рицар Мелхиор фон Зайдлиц, който през 1559г. бил пленен от турците разказва: «В споменатия град7, както и в другите области, живеят много християни, които говорят славянски език. От тях, както и от всички други християни, живеещи в неговата държава, султанът изисква и нарежда обикновено всяка четвърта или пета година да се взема данък от децата им. Така че, който има 4 или 5 деца, му вземат 1 или ако има повече – вземат му 2 или всички момченца. Тези деца изпращат в Анадола или Мала Азия отвъд морето и ги разпределят между местните жители из всички градове и села. Докато пораснат, децата биват използвани за всякаква физическа работа и научават турски език. Наричат ги аджеми-оглани. По-късно, когато децата заякнат, султанът ги изисква и те трябва да ги отчетат в Цариград. Ако междувременно някое или повече деца са умрели или пък са загубени, главата на семейството, при което са били, трябва да съобщи пред съда на града или селото как са загинали. Не стори ли това, трябва да плати детето.

По-късно използват децата в султанския двор, на корабите или в градините, в конюшните и на много други места, където имат нужда от тях. Което от тях се е проявило добре, когато порасне, го използват за това, което е научило. Много от тях учат занаяти, но от тях правят повече еничари и хора, които след това се отнасят тирански с родителите и другарите си. Бедните християни, които са подчинени на султана, трябва да очакват по всяко време такава безподобна тирания и да я търпят без всякакви възражения...” »8

Събраните чрез кръвния данък християнски деца били изпращани в турски семейства, където работели и същевременно се обучавали на подчинение и турски език. След като възмъжеели, те се връщали в Цариград, където бил извършван нов подбор. Тези, които се отличавали със своята красота и интелигентност, се изпращали в корпуса на ич-огланите – дворцовата гвардия. Именно от техните среди най-често успявали да се издигнат до най-висшите служби на империята. Основната част от останалите, били предназначени за корпуса на аджеми-огланите, където се подготвяли за служба в подразделенията на османската армия – еничарите, флота и бюлюците. Трета част от момчетата, които не се отличавали нито с хубост и интелигентност, за да станат ич-оглани, нито с физическа сила, за да станат войници, били продавани като роби. тази трета група можело да бъдат продавани и подарявани, те нямали право на собственост и не ползвали никакви привилегии.

Аджеми –оглан Еничар Еничар Еничарски ага

Своя завършен вид еничарския корпус добил при управлението на султан Сюлейман І Кануни (1520-1566), който утвърдил структурата му със закон. Тази организация се съхранила без съществени изменения до края на съществуването на корпуса.

Общия брой на на ортите достигнал до 196, от които първите 101 били на подразделението джемаат, вторите 34 на секбан и 61 били бюлюк. Към корпуса бил зачислен и оджакът на аджеми-огланите, който не бил бойна единица, а школа за обучение на бъдещи еничари и дворцови гвардейци. В края на ХVІв. една от ортите на джаамат била специализирана за дервишите-бекташи, с цел по пълната им интеграция в корпуса като негови духовни наставници.

Общото командване на еничарския корпус се състояло от 16 офицери, които сформирали т.нар. «еничарски диван». Начело на корпуса стоял агата на еничарите. Той имал ранг на везир или паша с три туга и от ХVв. до ликвидацията на еничарите бил член на султанския диван.

Следващия по степен бил командирът на подразделението секбан, наричан секбан-башъ. По време на война той оставал в столицата и поемал функцията на комендант на града, изпълнявана в мирно време от агата на еничарите.

Други две важни фигури били кул-кетхуда и кетхуда-йери. За кул-кетхуда обикновено бил назначаван командирът на подразделението бюлюк. Той ръководел стопанските въпроси на корпуса, изработвал стратегията за действие и определял реда за дежурствата на ортите в провинцията. Той назначавал всички офицери с по-ниска степен от командир на орта. Теоретично той можел да бъде уволнен само от султана след одобрението на всички еничари, което разбира се на практика не се спазвало. Кетхуда-йери е длъжност близка до адютант – той предавал заповедите на агата на еничарите до командирите на орти, а при особени ситуации имал право и да го замества. Останалите 12 члена на еничарския диван били командирите на определени орти.

Командването на трите основни поделения на корпуса – джемаат, секбан и бюлюк включвало всички командири на орти в подразделението, а за командири на подразделенията се назначавали чорбаджиите на определени орти.

Основната бойна единица в еничарския корпус била ортата. Всяка орта разполагала с отделна казарма, а по време на поход войниците й живеели в една обща палатка, наричана «ода». Членовете на ортата се наричали йолдаши, т.е. спътници или другари, което подчертавало тясната връзка между тях. Всяка орта имала своя емблема (оръжие, оръдие на труда, животно или плод), която се изобразявала на знамето й. Във всяка орта войниците са подразделяли на 3 основни категории: редовни бойци (ешкинджии), ветерани и пенсионери. Първите изпълнявали основните мирновременни и военни дейности на еничарите. Вторите били оцелелите от походи и сражения еничари с дългогодишен стаж ветерани, които били зачислявани в специалния корпус на коруджиите. Пенсионерите били малка група инвалиди и старци, обикновено негодни за да се сражават, но служели за пример и насърчение на останалите войници. Този смесен състав осигурявал приемственост между различините генерации.

В ръководството на ортата имало 6 основни фигури. Командирът на ортата бил наричан «чорбаджия», при подразделението джемаат – яябашия, а при бюлюците – бюлюкбашия. Названието е свързано с кухнята и покзва, че на този офицер султанът е поверил задължанието да прехранва и контролира еничарите. Вторият по степен командир на ортата бил одабашията, който отговарял за реда и дисциплината както на цялата единица, така и на всеки неин член. С финансите и запасите на частта се занимавал т.нар. векили-харч. Следващия по степен бил байрактарят, след него бил най-старият еничар в ортата наричан «башески» и в края на командирската иерархия стоял готвача, наричан «уста» или «устаахчи». Всяка орта имала имам и мютевелия, натоварени с култови задачи, а също с вакъфирането на еничарските имоти и вещи.

Еничарски гарнизони освен в столицата имало и в провинцията. Едно предание, описано от д’Орсон разказва, че след като през 1396г. турците завладели Видин, установили в крепостта еничарска орта, която имала за свой знак жерав, откъдето произлязло името на командира и – турнаджибашъ. Най-ранните сведения за настаняване на еничари в българските земи се намират в съкратения регистър на Видинския санджак от 1454-1455г. Първоначално те били зачислени към столичните орти, което понякога водело до противоречия между представителите на различните части в дадено населено място или регион. По-късно били организирани на териториален признак. За да се подобри дисциплината им по места им бил поставян командир, наречен сердар, назначаван от агата на еничарите, за което бил уведомяван с писмо и местния кадия на каазата. Друго длъжностно лице от поместните еничарски структури бил забита, наричан още и ясъкчия, който имал доста широки функции, понякога доближаващи се до тези на сердаря.

Упадъкът на Османската империя през ХVІІ в. рефлектирал и върху еничарския корпус, който започнал да деградира. Първоначално, промените в империята засегнали турските феодали-тимариоти. Лишени от своите владения, те масово започнали да избягват военните си задължения. Това наложило да бъдат заместени от еничари. Така само за периода 1584-1609г. броят на спахиите намалял от 200 000 на 69 800 души. В замяна на това стремителното нарастване на броя на еничарите продължило: от 12 000 през 1566г. той станал 27 000 души през 1575г.; през 1592г. броят им бил вече 48 688 човека, след кратка стабилизация в началото на ХVІІв. на броя им между 37 000 и 45 000 войника, продължил да расте. През 1698г. техния брой бил вече 70 000, през 1728г. – 81 000, а в началото на ХІХв. преди ликвидирането на корпуса, в него се числели 140 000 човека. Упадъка на империята и стремителното нарастване на числеността на корпуса рефлектирали върху качествата на войниците от състава му. Първоначално, еничарите нямали право да се женят и нямали свое имущество, а се осланяли само на даваните им от султана възнаграждения. Имуществото им се наследявало от султана (при еничарите набрани в пределите на империята се допускало да бъде наследено и от роднини). С времето това се променило. Еничарите започнали да упражняват усвоения при обучението им в турски семейства занаят, а също и да встъпват в брак. Султан Сюлейман І (1520-1566) им разрешил да се женят, я през 1593г. султан Мурад ІІІ (1574-1595) издал ферман, с който регламентирал това. Било им разрешено да напуснат казармите за да живеят със семействата си, а след това и че могат да напускат столицата. Османската власт след това допуснала формирането на групата на кулуглу – синовете на загинали еничари, да бъдат записвани в корпуса като негови възпитаници. През 1609г. техния брой надхвърлял 1 600. Не след дълго в еничарския корпус били допуснати и синовете на живи бащи, а през 1655г. великият везир Мехмед Кюпрюлю обещал корпусът да се формира единствено от еничарски синове. Привилегиите, от които се ползвали еничарите и отпадането на някои от ограниченията за тях, направили корпуса изключително привлекателен. По времето на Мурад ІІІ (1574-1595) към корпуса били причислени пожарникарите от Цариград за заслугата им при потушаване на размириците в града. След този случай като награда, към еничарите започнали да причисляват хора без военен опит като пехливани, танцьори и акробати. Това постепенно превърнало елитната пехотна войска в сбирщина. Тези промени рефлектирали върху кръвния данък, чието събиране замряло към 1705-1711г.

Опитите на султаните да възстановят порядъка в еничарския корпус завършвали с провал. Султан Осман ІІ (1618-1622) се опитал да въведе арабската конница, за да отслаби влиянието на еничарите, но бил убит от последните след публично поругание по улиците на столицата. Султан Ахмед ІІІ (1703-1730) поставил началото на реформаторско течение, наречено Леледеври, като се предвиждало реформиране на армията. Но и този султан бил свален през 1730г. от въстанието на Патрона Халил. През 1740г. султан Махмуд І (1730-1754) резрешил свободната търговия с еничарски длъжности. Появила се и категорията на извънредните еничари – привилегирована група, която чакала да се освободи платено място в корпуса.

Краят на еничарския корпус настъпил при управлението на султан Махмуд ІІ (1808-1839). Провалът на турската армия в бойните действия срещу гръцките въстаници показали, че империята се нуждаела от реформи. Опасявайки се, че промените могат да засегнат привилегирования им статут, еничарите решително се противопоставяли на всякакви нововъведения. Благодарение на голямото влияние на корпуса, еничарите възпрепятствали дори въвеждането в армията на модерно въоръжение. Притиснат от необходимостта от реформи султанът трябвало да сложи край на своеволията на еничарите. Махмуд ІІ постепенно подменил командния състав на корпуса. След това струпал в съседните на столицата вилаети значителни войски командвани от враждабно настроени на еничарите паши.

На 29 май 1826г. бил свикан съвет от държавници и висши духовници, които стигнали до заключението, че трябва да се създаде редовна армия. Вечерта между 14 и 15 юни 1828г. еничарите се разбунтували и смятали да убият около стотина участници в съвещанието и дори самия султан, ако откажел да премахне новосъздадената войска. Верните на султана части обаче отблъснали бунтовниците към казармите и ги подложили на артилерийски обстрел. Еничарите се принудили да изпратят делегация при султана, която да моли за милост, но пратениците им били съсечени. Столичния мюфтия проклел еничарите. Към 21часа казармите били разрушени от артилерията, а заловените еничари били осъдени на смърт и удушени. Котлите на еничарите, които те уважавали повече от знамената били разбити и предадени на поругание.

На 16 юни бил издаден султански ферман за унищожаването на еничарския корпус и разпускането на еничарските части по места. Било забранено да се произнася думата „еничарин” и бил разпуснат и ордена на дервишите-бекташи.

Само след около век настъпил краят на управлявалата повече от половин хилядолетие Османската династия и на султанската институция в Турция.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

1.     Султан Мурад ІІ (1421-1451г.)

2.     По «Самият Търновград ще разтръби победите», В. Гюзелев, С. 1981г.

3.     Нешри, стр. 61 (когато е указан само автора и страницата вж. за допълнителна информация за изданието «Литература)

4.     Садеддин, стр. 127-128

5.     Хюсеин, цитатът е по «История средних веков. Хрестоматия», т.2, В.Е. Степанова, А. Я. Шевеленко, М.,1988г.

6.     Нешри, 74-75

7.     Пловдив

8.     Немски и австрийски пътеписи за Балканите, ХV-ХVІв., С., 1979г., с.282-283.

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

І. В хартиен формат:

1. «Еничарите в българските земи», Цветана Георгиева, София, 1988г.

2. История на България, изд. на БАН, т. 4-5

3. «Задморско пътешествие», Б. де ла Брокиер, прев. Н.Колев, С., 1968г.

4. «Корона на историите», Ходжа Садеддин, прев. М. Калицин, В. Търново, 2000г.

5. «Огледало на света. История на османския двор», Мехмед Нешри, прев. М. Калицин, С. 1984г.

6.«Мебде-и канун-и йеничери оджагы тарихи. Законов произхождения законов янычерского корпуса», прев. И. Е. Петросян, М., 1987г.

7. «Султан Махмуд ІІ и краят на еничарите», Стр. Димитров, С. 1993г.

8. «История на балканските народи ХV-ХІХ в.», Стр. Димитров и Кр. Манчев, С., 1971г.

9. «Шараф-наме» Шараф-хан Ибн Шамсаддин Бидлиси, прев. Е.И. Васильевой, М., 1976г.

10. «Беда’и ул-века’и (Удивительные события) », М., 1961г.

11. «Паметна битка на народите», Б. Цветкова, Варна, 1969г.

 

ІІ. В Интернет:

1.     «Записки янычара», Константин Михайлович от Островица

2.       «Шараф-наме» Шараф-хан Ибн Шамсаддин Бидлиси

3.     Об истреблении корпуса янычар, Вестник Европы, Часть 148, № 11, 1826